Tъгуваш ли понякога за зимата,
онази зима, преди многото лета,
студа отвън, килима пред камината,
танцуващите палмъци, нощта…
за песента на вятъра в комина,
оная песен дето с него отлетя,
ей тъй, без всякаква причина,
и ни остави необятна тишина…
Тъгуваш ли понякога за зимата?
и питаш ли се как?.. защо?.. кога?
от огъня на нашата камина
остана сивкавият дим над пепелта…
Сълза
Капка разтопена , мъртва нежност,
Не, капка разтопен метал,
Без сянка, в безнадеждна безметежност
Без образ, скрита зад воал.
И в кратък миг, изпълнен с вечност
Пребяга през лицето ми без жал
Остави белега на моята обреченост
И се изгуби в лепкавата кал…
Мрак
(посветено на един Добър Приятел)
Ще затворя очите си, за да погледна
Дълбоко
в сърцето на мрачния спомен -
Блести там кристална, самотна, последна
сълза …
не, не сълза, поглед прогонен…
Прогонен отдавна, но все още тичащ
Из дългите и пусти коридори,
Който до един, до болка си приличат,
И водят към вратата, която ти затвори
Врата, ала зад нея – бездна…
Не ще намеря, ни приятел, нито враг
А само духовете, търсещи възмездие,
В поглъщащ и безкраен …
Мрак.
Свобода
Щастлива съм…
Събирам скромните си вещи,
Цигари, снимки, спомени и очила
Зад мене караници, догорели свещи
Пред мене- път ,по който ще вървя.
Зад мене прашната затворнишка килия,
До вчера дето имах за дворец,
Да можех само някак да изтрия
Мисълта …
от днес насетне, че ще бъда пришълец.
Не,не, сега на Свободата ще се радвам
Опияняваща, прекрасна Свобода
Макар въпроси в мен да се прокрадват…
свобода? самота? свобода?
празнота…
Ако душата имаше си цвят
(На Милен)
Ако душата имаше си цвят
Да можех да го видя, бих мечтала.
И да вървя сред пъстря парад,
Живота си до капка пропиляла.
Ако душата имаше си цвят,
А улиците бяха шарени реки
Ако градът не беше просто град,
А звездопад,
с най- пъстрите звезди…
Дали тогава щях да видя цветове?
Или,
изгубена за себе си дори,
Да скитам щях, сред сиви ветрове,
В алеите…
на мъртвите души
Ухание
Ухание на хладна, влажна пръст,
Ухание на гниещи листа,
Без съжаление …без капка мъст
Аз кротко ще посрещна Есента.
Не, няма да погледна и за миг,
Назад, към летните си дни
И ще се взирам във тихия Й лик
И Аз ще мълча- и Тя ще мълчи…
Сега за мен дошла е Есента
Безмълвна ще повдигна своя кръст,
Ще отнеса със него свойта самота
Прахта – на прах, Пръстта – на пръст…
Ангели
Приятел, така ми се ще да поспоря,
Или по -скоро някой да ме убеди,
Че ангели има там, някъде горе,
И че наистина – те са добри
По Дяволите, пред очите ми отнесоха
Едни от най- достойните сред нас,
Превърнаха ги в спомен, букви месингови
И плосък образ, снимка във анфас
Приятел, така ми се ще да повярвам,
Във тези измислици, в тези лъжи,
Който в църквите се проповядват,
Че ангели има – и те са добри
Порой
Дъждовен ден е зад металната ограда,
С букет ръцете си, безплътна тя върви,
Изглежда стара,
а е всъщност толкоз млада,
Сред плочи каменни
и плачещи върби…
Пороят неусетно сякаш прави,
По- тежък траурния шал,
Земята под краката й – по- черна става,
А мраморният паметник – по- бял…
Ще я подмина, поглед ще отвърна,
Ще минем, аз през нея – тя през мен,
Не ще я видя вече, дори да се обърна,
Само дъждът ще стане по- студен.
С ръце в джобовете, ще продължа,
Под моя дъжд, във моя собствен ад,
Без даже някога да разбера
Кога дъждът превърнал се е в град…
Краят на моето пътуване
Милиони пъти се разпаднах на частици,
Милиони пъти се превърнах в прах,
И гледах полета на прелетните птици,
И ден, след ден мечтаех да съм като тях.
И ден, след ден, към залеза аз тичах,
И все така далеч от него бях,
Но все така, ужасно го обичах,
И страдах, че не мога да летя.
Не, днес не съм това момиче,
Днес вече да мечтая ме е страх.
„Да гоня залези, въобще не ми прилича”
Изморих се, примирих се и признах…
Милиони пъти се разпаднах на частици.
Милиони пъти се превърнах в прах,
Пътувах, мечтаех, и даже обичах,
Изморих се, примирих се и се спрях…
